Нощта бе паднала. Светлините в къщурките започваха една по една да изчезват.
- Хайде, Скарабей! - подкани я майка й. - Бързо в леглото.
Малкото момиченце бе на не повече от годинка-две. Затича бързо до леглото си и се пъхна под завивките. Това бе любимата й част от вечерта.
Жената влезе подире й, легна до нея и започна да чете от книжката с приказки. Скарабей се намести удобно, отметна дългите си къдрави коси от розовото си личице и притвори очи, попивайки всяка думичка, изречена от майка й.
Приказката приключи, жената стана, наведе се, целуна дъщеря си и понечи да духне свещта.
- Остави я, моля те - промълви през сън детето.
***
Свещта догаряше. Скарабей отвори очи. Сънят, който сънува я преследваше от няколко дни насам. След седмица щяха да се навършат двадесет години, откакто загинаха родителите й. Нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Знаеше, че нямаше да постигне успех с това.
Жената се изправи, загърна се в халата си и отиде в кухнята. Печката вече отдавна бе изгаснала, но това не представляваше проблем за Скарабей. В околността всички я наричаха Огнената. И зад това си имаше причина.
Жената отвори вратичката на железното съоръжение и направи движение с ръка, сякаш хвърля вътре нещо. Едно малко, но силно пламъче сякаш изхвърча от дланта й към вътрешността на печката и огнените езици лумнаха сякаш са горели цяла нощ. Минутка по-късно джезвето с кафето беше върху огъня и къкреше.
Върху кухненската маса бяха разпиляни множество листи, формуляри и документи. Жената приседна на стола и взе няколко в ръка. Разплащателни сметки, такси и договори. Кой да предположи, че за да основеш клан в Алианса са необходими такива разходи и документация.
На вратата се почука. Скарабей стана тихо и се прилепи към нея, хванала здраво дръжката. Не очакваше никого по това време. Дръпна рязко и изпъна ръка, готова да атакува.
- Аз съм! - рече спокойно, почти отегчено висок мъж с къса коса, облечен в зелена, дълга роба. - Няма нужда да ме убиваш.
- Аман! - въздъхна тя. - Ккаво правиш тук?
- Знаех, че няма да заспиш, поне да ти донеса новини - отвърна мъжът. - Заседанието приключи току що. Одобриха молбата ти. Не беше единодушно, но все пак с Кристал наклонихме везните в твоя полза.
- Смея ли да попитам кой е бил против? - промълви тихичко Скарабей.
- Ефирна.
- Естествно! - възмути се жената. - Тази змия, ако тя не гласува против, няма кой да го стори. Винаги е наопаки на всички канцлери. Да не говорим за личните нападки и обиди към мен, които вероятно е изказала.
- Успокой се, Скарабей - рече Аман.
- Как? Тази жена ме изважда извън равновесие.
- Не забравяй, че аз също съм канцлер.
- Нима ще ме издадеш на Алианса? - почти с присмешка възкликна жената.
- Разбира се, че не. Но не забравяй, че не знаеш кой откъде слуша. Всяка атака, било то словесна или под друга форма, към канцлер на Алианса е наказуема.
- Да, четох протокола. Съжалявам - извини се тя и наля по чаша кафе. - Щастлива съм, че все пак ще направя този клан.
- Как се реши да го сториш, между другото?
- Знаеш как. Другата седмица стават двадесет години. Драконите са опасни същества и искам да бъдат унищожени, преди те да унищожат нас, така както унищожиха цялото ми село.
Настана мълчание, нарушавано само от припукването на магическия огън в печката.
- Ходих там - промълви Скарабей.
- Къде? - попита Аман, макар да подозираше какъв ще е отговора.
- Вкъщи. Нямаше нищо. Дори реката бе пресъхнала. Имаше само прахоляк и камъни. Истинска пустина. На фона на жълтеникавото нищо обаче се открои едно червеникаво зелено нещо. Беше едно малко храстче, декоративно. Можеше да се събере в малка саксийка. Не знам как беше оцеляло без вода там.
- Така ли дойде и идеята за името на клана?
- Да. Щом пустинната роза можеше да оцелее бна такива условия, тогава избирам да вярвам, че ако кръстя клана си “Пустинна Роза”, той ще оцелее в най-трудните изпитания. Ето че още не основан успя да оцелее под ударите на Ефирна.
- Пак се върнахме на нея.
- Добре, добре... Спирам.
Навън започваше да става светло. Отнякъде се чу глас на сънен петел.
- Би било добре да започваш да се приготвяш. Заседанието започва точно в осем. Там ще обявят основаването на клана официално, ще ти дадат достъп до залата ти и до трезора на Алианса.
- Благодаря ти - Скарабей се пресегна и прегърна мъжа.
Аман кимна в отговор и излезе в отвъпващата се тъма.
Скарабей отново остана сама с мислите си. Надяваше се, че не прави грешка, като се присъединява към Алианса. Знаеше, че повечето от канцлерите са коретни, но Ефирна бе истинска змия.
Имаше данни за още няколко клана, по-стари от всички останали, които се наричаха Първата Вълна. Преди Алиансът да се заформи като идея, в долината са били заформени десетки сдружения за борба с драконите. Но Ефирна предложила на Ибанд и някои други лидери да се слеят в едно, обединявайки ресурсите си за по-добро развитие. Така се формира Алианса от кланове, познат още като Втората Вълна. Останалите, които не пожелали да се вържат запазили своята самостоятелност пред корпоратив- ността на Алианса.
Скарабей въздъхна, докато четеше историята.
- Ефирна, какво ще те правя? Как да те накарам да ме харесаш?
Огънят в печката утихваще постепенно, докато времето напредваше.
***
Скарабей допря длан до панела на стената. Червената светлина веднага пресветна в зелено и мраморната врата се отдръпна, разкривайки невероятна гледка. Аман стоеше до жената и обясняваше кое къде се намира из замъка.
- Това е общата ви стая. Тук всички от клана се събирате, а по стълбите в дъното са и стаите.
- Сега остава и да си намеря членове, с които да запълня това пространство - усмихна се горчиво Скарабей.
- Ще се намерят, спокойно. Аз ще се погрижа - промълви той и седна на диванчето срещу камината.
- Ще ми помогнеш, нали?
- Разбира се.
- Доколкото знам си бил велик лидер преди.
- Беше и едно друго време.
- Няма значение. Щом си се издигнал до канцлер, значи си бил велик лидер.
Аман се усмихна вяло. Личеше си, че му липсва да ръководи клан, но задълженията му към Алианса бяха повече от колкото на другите канцлери и нямаше време да се занимава с допълнителни отговорности. Аман бе единствения от всички членове на Алианса, който нямаше собствен клан. А в съвета можеше да членува само по един човек от даден клан, тъй че дилемата дали да стане поклонник на отделно звено, или да стои начело на целия куп, въобще не се появяваше.
- Какво се умълча? - откликна на тишината Скарабей.
- Замислих се - рече мъжът, сетне се изправи. - Трябва да тръгвам, след половин час имаме вътрешен съвет за определяне на бюджета за оръжия. Амия твърди, че твърде малко средства се отпускат за боеприпаси.
Аман стисна ръката на жената.
- Честито за клана - усмихна се. - И слушай, не се притеснявай за членовете. Рано или късно ще дойдат. “Пустинна Роза” няма да е толкова пуст все пак.
Скарабей се засмя и изпрати госта си, след което се върна в прегръдките на мекия фотьойл срещу камината.
Само ако знаеше през какво й предстоеше да премине, щеше да оцени днешния спокоен ден - един от малкото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар