Месец мина, и половина... Мен ме нямаше, но ето ме сега. Сесията почна, аз съм неподготвен, какво повече да иска един студент. Краят на семестъра беше изключително напрегнат, но се справихме.
Толкова много имам да кажа, че не знам откъде да започна. Нека да е по хронологичен ред.
 |
| Матей Казийски в полет за сервиса |
Като за начало нека започна с волейбола. Винаги съм се чудел на дядо ми, който е много запален волейболен фен, как може с такава охота да следи всички волейболни мачове, които някога някъде се играят. Така се случи обаче, че попаднах на волейболните квалификации в началото на май - от ден първи до финала бях там и наблюдавах всички мачове. Не заради друго, но по работа. Бях нещо като регулировчик и трябваше да упътвам хората, които за пръв път стъпват в залата. Въпросът е в това, че имаше някаква невероятна красота в играта. Първоначално нямаше кой знае какво интересно. Но дойде трети мач в първия ден, България играеше срещу Словения. Залата се напълни, атмосферата се промени коренно, въздухът се нагнети и докато се усетиш, вече си един от агитката и не можеш да спреш да крещиш в еуфория на всяко попадение в противниковото поле, пръв се включваш в хора, пеещ "Победа, и пак победа, ние пеем само за победа" или "Българи юнаци". Пляскаш с все сила, когато викаш "Матей Казийски" или "Владо Николов", "Цецо Соколов", "Ники Николов" и другите невероятни играчи в Българския Национален Отбор. Неповторимо е чувството, да подскачаш с всички, когато отборът ти победи с 3:0 не само Словенци, но и Еврошампиона - Сърбия. Изпадаш в екстаз, когато три поредни мача резултатът е все 3:0 и България се класира на първо място за полуфиналите в групата си. И по същия начин те обзема разочарование, когато Германия ни смазват на полуфинала. И въпреки това, тръпката, настроението, което е в залата е толкова неповторимо, че чак пожелавам на тези, които не са го изпитвали, да го усетят поне веднъж, а тези, които вече са били в такава обстановка, да се намерят отново в същата.
Продължаваме с втората трета на месеца. Всички знаете какво се случи на 22 май в 3 през нощта - земетресениееееее. Е, за разлика от майка ми, аз не съм чак такава паника. Всъщност не съм въобще паника в земетресенията. Затова ще споделя тази хумористична история, която се разви тогава.
Събуждам се аз в 3 след полунощ, разлюлян, оглушал от тринадесетте етажа над главата ми, които вибрират отгоре ми и създават такъв тътен. Първата ми реакция беше да погледна лампата, която играеше фокстрот по тавана. Първата ми мисъл беше "Я, земетресение", втората ми мисъл беше "Моля те да е поне 5-6 часа, че да не си лягам пак, поне направо да ходя на лекции". Видях колко показва часовникът и ме хвана яд. Станах, излязох от стаята си, където застанах лице в лице с втория ми баща, казвайки ми "Спокойно". Отвърнах у "Аз съм спокоен, майка ми как е, че знам, че тя не е добре в земетресенията". В момента, в който изрекох това видях как майка ми търчи обезумяла из коридора, хванала тригодишния ми брат под мишница. Тръгва да излиза тя, връща се, констатира, че е боса, обува се и тръгва наново навън, после пак се връща и ни пита няма ли да излизаме. Попитахме я къде да ходим, тя отвърна в колата. Казах й добре, ще излезем, но първо да изчака да се оправя, тъй като целия блок се събира отвън, а аз не мога да си позволя да ме видят рошав и сънен. Смейте се колкото искате, но аз съм суетен младеж. Излязохме, стояхме час навън, прибрахме се, аз заявих че си лягам и последвах това, което бях казал. Минути по-късно пак ни разлюля вторичният трус. Казах си наум "Давам й три секунди". На втората майка ми влезе в стаята и ме попита "Идваш ли", аз отвърнах "Къде бе?", тя отново "В колата, няма да стоим тук". Отвърнах й съвсем спокойно, че трябва да ставам след три часа да ходя на лекции, така че предпочитам да дремна в леглото си на удобно. От 4:30 до 7:30 тази жена не мръдна от автомобила. Качи се не заради друго, а защото й се ходело до тоалетна. Кажете ми това не е ли турбопаника?
И като заговорихме за турбо, не мога да пропусна да изкажа своите впечатления за концерта на турбофолк кралицата Цеца. АЗ не съм човек, който в ежедневието си слуша поп-фолк, но като закърмен в семейство, в което се слушаше само сръбска музика, не мога да не съм пристрастен в това отношение. Цеца е любимата ми сръбска певица и като такава нямаше как да не ида на концерта й. Бях още по-доволен, когато разбрах, че няма да се налага да си купувам билет, а пак ще ида уж по работа. Жената направи шоуто. Без да си кривя душата ще кажа, че беше великолепно, изпя едни от най-емблематичните си песни и побърка цялата аудитория. Самата тя се разплака при вида на 8000 плаката, гласящи "Волим те Цецо", когато запя "Забранени Град".
И това са моите премеждия през изминалия месец май. Сега трябва да се готвя за изпити, но съм и по-свободен да хвърлям по едно око тук. Поздрави!
Няма коментари:
Публикуване на коментар