Мина се време, от както за последно писах. Причината е в това, че имах много работа и доста задължения. Обвързах се с множество неща, които явно бяха твърде голям залък за моята уста. Щастлив съм да обявя, че наполовина ги преглътнах.
Датата е 30 март, годината е 2012-та... Аз съм си вкъщи и се вихря из кухнята и на лаптопа.
Стрелката на секундата вече е направила тридесет и четири оборота в осемнайстия час. Трясък и звук от скърцане на гуми привлече вниманието на всички живи същества в района точно пред блока ми. На какво ставаме свидетели? Момче пресича улицата. В момента, в който стъпва на паважа лек автомобил го връхлита и го хвърля на поне десет метра напред. Резултат: преден капак от дясна страна смачкан. Това би се оправило за няколко-стотин лева. По-тежкото е, че момчето лежи на земята, без да може да помръдне, без да може да извика за помощ. Две минути по-късно пристига полицията, но не заради друго, а защото районното управление се намира на няколко метра по-надолу по същата улица.
Започва се отброяване. Хората се събират, като гладни вълци над труп, чакащи сеира. Сред тълпата се забелязва баща с малкото си детенце, което е на не повече от три години. Да се зачуди човек що за народ - да заведеш невръстното си дете при лежащ на земята човек, за когото не знаеш дали е жив въобще.
Пета минута - момчето лежи. От светофара до мястото на сблъсъка има трийсетина метра. Как тази кола е ускорила толкова бързо, че да отнесе човек и да го изпрати на десет метра?
Десета минута - момчето лежи. Как за секунда животът ти се преобръща. Стоя си на прозореца и наблюдавам, да видя дали поне е жив. Притежавам това ужасно свойство да ми става неприятно, когато видя или разбера за такава случка. Става ми неприятно, защото зная че това е нечий син, внук, приятел. Става ми неприятно, защото зная, че ако е жив, то със сигурност го боли. Става ми неприятно, защото зная, че е имал други планове. Вероятно се е прибирал от училище. Или пък от работа. Или пък е отивал на гости. Или пък е ходил да се подстригва. Каквото и да е решил да направи, сега няма да го свърши.
Петнадесета минута - осемнадесет часът и четиридесет и девет минути е. Военномедицинска Академия е на шест минути от тук със скоростта на линейката. Пирогов е на четири минути. А линейката пристига на петнадесетата. Какво ли може да се случи за петнадесет минути? Точно едно счупено ребро е необходимо да загубиш съзнание и да колабира белия ти дроб. Точно друго счупено ребро е необходимо да засегне артерия или дори аортата и да умреш от загуба на кръв. Точно една счупена кост е необходима да ти причини такава болка, че да изпаднеш в безсъзнание и да не усетиш как си отиваш. Защото от много болка се умира.
Линейката пристигна точно на петнадесетата минута. Екипът се наведе над момчето, което лежеше точно зад една паркирала кола. Автомобилът скриваше гледката ми и не знаех дали съм благодарен, че е така или разочарован. Защото до момента съм виждал само един труп и то чист и подготвен за погребение.
Отдъхнах си. Хората не се показаха от иззад колата дълго време. Вероятно момчето беше живо и го обезопасяваха, че да го откарат. Минутка по-късно се включиха полицаите и миг след това го изправиха на носилката. Пострадалият вече беше в линейката, затвориха вратата и потеглиха.
Пиша ви тази история, защото колкото и да не ви се вярва, утре на мястото на момчето може да е някой от вас. Аз за малко да бъда. Щях да съм поредната жертва на войната по пътищата, пред училището си, на пешеходната пътека, на десет метра от светофар, светещ с червена светлина. Автомобилът се движеше толкова бързо, че не видях кога се бе появил. Оглеждайки се, видях че не идва никой. За секунди шофьорът успя да отреагира достатъчно бързо и да натисне спирачките, така че вместо да полетя и аз напред, просто легнах на капака.
Апелът ми към вас е: внимавайте. Ако вие не се пазите, то се е видяло, че няма кой да ви пази. Не ставайте поредната жертва на пътя.
Благодаря!
Няма коментари:
Публикуване на коментар