Младата жена с дълга, черна коса, вървеше към своята стая. Тази нощ бе наистина мъчителна за нея. До момента Кубрат не я бе карал да говори толкова много. Главата й се беше замаяла.
В ръката си държеше свещ, чийто пламък потрепваше, докато тя ходеше. По пътя си подмина двама войници, които й се поклониха ниско.
Тя им се усмихна вяло. Не изискваше от тях да й се кланят. Все пак, не тя бе жената на Кубрат. Самият той бе твърде стар за нея. Можеше да мине за неин баща. А и вече имаше деца. Имаше петима сина, кой от кой по-надути. Това, че един от тях ще заеме мястото на баща си, след като умре, бе причина за жестоко съревнование между тях. Средният сякаш най-много го отнасяше. Но пък стискаше зъби и използваше всяко действие на братята си срещу тях. На жената той й правеше най-голямо впечатление. На възраст с нея бяха близки, почти на една и съща. Той да е с година или две по-голям.
Жената вярваше, че накрая именно той ще излезе най-силен, защото обмисляше внимателно всяка своя стъпка, независимо какво бе предприел.
Нощта се бе спуснала над двореца. Всички свещи бяха изгаснали, само една продължаваше да се движи по едно от коридорчетата. Най-сетне, помисли си момичето и влезе в стаята си. Защо трябваше покоите й да са на такова разстояние от тези на Кубрат? А да, сети се тя. Истината бе, че много хора искаха да посегнат на живота на мъжа. Статутът му го правеше плючка номер едно в списъка на враговете му. И тъй като един ден е възможно някой да се промъкне в стаята му и да пререже гърлото му в съня му, по-добрият вариант бе тя да спи в другия край на замъка, за да не влязат в нейните по погрешка.
Обичаше я, личеше си. Кубрат таеше дълбоки чувства за нея, но по-скоро като към дъщеря. И отношението му бе такова, макар и строго.
На вратата се почука.
- Кой е? - попита жената.
- Аз съм. Ще отвориш ли? - чу се мъжки глас.
- Изчакай - рече му и скочи към леглото си. Тъкмо се бе съблякла и побърза да се загърне с ленения си халат. Кубрат доста се бе изръсил за плата, тъй като производството ме бу доста трудно. Бе го открил някъде в Китай при последната му обиколка на Азия и го бе купил като подарък за нея.
Вратата се отвори и младо момче застана на прага й. Бе облечен с лека пижама, имаше дълга коса, стегната и прилежно прибрана в опашка. Лицето му бе гладко и необременено.
- Как си, Ган? - попита я той.
- Добре съм - рече жената, която явно отгаваряше на обръщението Ган. - Ти как си, Пар?
- Не мога да заспя - отвърна той. - Може ли да постоя при теб известно време? Ал и една от придворните девойки са доста шумни тази вечер, а аз имам нещастието да деля една стена с него.
- Заповядай. Тъкмо щях да правя вечерния си ритуал.
- Ааа! - възкликна Пар. - Вечерният ритуал за изчистване на съзнанието. Нима съм дошъл навреме за това?
- Подигравай се колкото искаш, но ако не го направя, нещата, които съм видяла тази вечер ще ме преследват дълго време и ще попречат на следващите ми сеанси.
- Баща ми май доста те поизмъчи преди малко, а?
- Не го виня. И той търси отговори на въпросите си. Обичам го, през по-голямата част от съзнателния ми живот той е бил водещата мъжка фигура, той е бил онзи, който би трябвало да наричам баща.
Ган замлъкна. Навлезе отново без да иска в болната тема. Като малка баща й я е продал на търг. Била е на не повече от пет години. Тогава именно Кубрат я откупва от търга и я взима под крилото си. Бе й казал "Имам трима сина, как бих се зарадвал на една дъщеря".
- Но понякога - продължи тя, - имам чувството, че не осъзнава. Не винаги мога да му дам отговорите. Духовете не са благосклонни всеки път.
Пар примигна няколко пъти и я прегърна.
- Не се притеснявай. Баща ми знае това, но годините вече си оказват своето влияние. Имам чувството, че самият той предусеща края.
Жената не отговори. Тя отлично знаеше как Кубрат ще умре, така както знаеше как всеки един от петимата му синове ще умре, как самата тя ще умре. Но не можеше да им каже. Никой не бива да знае кога и как ще дойде гибелта му. Това би било катастрофално за тях и би забързала пристигането й.
- Да започваме, какво ще кажеш? - рече Пар, след като прочете в очите й, че тя нищо няма да му каже.
Ган взе свеща и запали още четири, сетне ги постави в кръг на земята и седна в центъра му. Затвори очи и вдигна високо ръце, след което бавно започна да ги сваля, сякаш птица правеше много бавен размах с крилете си надолу.
Пар я наблюдаваше съсредоточено. Жената не можеше да се отърси от чувството, че той не спира да я гледа. Отвори очи и погледите им се срещнаха.
Нощ. Под полумесеца на чистото небе бе запален огън. Пламъците му се извисяваха над портата на великолепен дворец. От огъня се разнасяше неудържима смрад.
Овързан и паднал на колене, пред него стоеше мъж, окървавен, плачещ.
- МЕРЗАВЕЦ! - кресна една жена, която влачеха към високото огнище. - АКО НЕ БЕ УБИЛ ГАВРАИЛ НЯМАШЕ ДА СЕ СТИГНЕ ДО ТУК! ДА НИ НАПРАВЯТ РОБИ! А ТОЙ ТИ СПАСИ ЖИВОТА, ИВАНЕ! МЕРЗАВЕЦ!
И я хвърлиха в огъня. Писъците й отекнаха над пустия замък, а малко след това зловещо замлъкнаха. Смрадтта от изгорялата й плът се смеси с тази, идваща от цвърчащите трупове под нея.
- И с това вече можем да си кажем лека нощ, Иване - рече му мъжът, който го държеше за косата.
- Ще постоиш тук малко, Василий, пък ще си тръгнеш. А ние ще се възродим от пепелта, като феникс, и ще изкълвем очите на робовладетеля! - изсъска му коленичещия Иван. Главата му бе толкова много дръпната назад, че му бе трудно преглъщането и докато говореше хвърляще пръски слюнка навсякъде.
- Чух достатъчно - рече мазно Василий.
Блесна острие и дрехата на Иван се напои с кръв. На гърлото му зейна дълбока рана. Тихо гъргорене подсказа, че мъжът вече се бе задавил с кръвта си и издъхваше. Очите му се напълниха със сълзи и накрая се отпусна на една страна в прахта.
- Добре ли си? - някой го разтърси. - Ган, отговори ми!
Жената отвори очи. Бе се прекатурила в същата поза, в която и Иван. Бе спряла да диша и чак след като отвори очи си пое дълбоко въздух.
- Знаеш ли как ме изплаши? - викна Пар и я притисна силно до себе си. - Какво видя? Кажи ми!
Но тя не можеше. Картината, на която бе станала свидетел бе ужасяваща. Ала тя не бе станала просто свидетел на нея. Тя я бе изживяла, сякаш самата тя бе Иван. Все още дишаше тежко.
- Ето затова ти казвам да спреш с тия сеанси. Някой ден няма да има кой да те издърпа и...
Пар отново замълча. Не можеш еда си помисли какво ще стане, ако Ган загине.
- Кажи, какво видя! - повтори той.
Жената приседна на леглото и си пое дълбоко въздух.
- Не м-мога. Н-не сега.
- Ще ти олекне, ако споделиш.
- Не сега, Пар. По-добре си върви.
Мъжът кимна, приближи се, прегърна я силно и й прошепна "Лека нощ", сетне си тръгна.
Как би могла да му каже, че това, което бе видяла по някаква причина щеше да се случи заради него? Не знаеше защо, как и каква е връзката между това, което видя и Пар, но бе сигурна, че той ще е причината. От доста време се занимаваше с тези сеанси и й бе пределно ясно, че картината бе активирана от очния контакт между двамата. Сякаш тя видя това, което бе изрисувано от звездите в съдбата му.
Колко тъжно. Такъв велик човек, толкова много му предстоеше да постигне, а нещо в бъдещето му щеше да предизвика този ужас...
Няма коментари:
Публикуване на коментар